Думи за баща ми

Днес е време за моята равносметка: за стореното в името и за името, което нося; за наследството, което съм получила от моя създател – бащата, човека, твореца Марин Върбанов.

Почвайки да пиша, веднага ме връхлита едно необяснимо вътрешно напрежение, идващо от борещи се мисли, думи, емоции, които трудно мога да преобразувам в едно гладко изложение. Но то необходимо ли е? Не мисля, че е просто да се говори и изрази всичко, което става, в неговите причинно-следствени връзки; не мисля, че е лесно да се изкаже смисълът и значението на един живот, особено ако той е на собствения ти създател. 

На кой език да пиша? Повечето хора имат един, така наречен майчин език – този, с който са закърмени и отрасли. Кой е моят – ме питат често хората. Не мога бързо да отговоря на този въпрос. В случая българският език е този, на който се обръщам към моя баща за помощ и разбиране. Той е този, на който той мислеше и се изразяваше най-добре. Така че избирам българския – въпреки неговата рядкост и своеобразност. Китайският език беше вторият език, с който той си служеше. Френският и английският също не му бяха чужди.

Такъв, многоезичен,  беше и творческият характер на моя баща. Разбира се това е много общо казано и звучи прекалено, дори претенциозно. Но той действително успя да създаде своя оригинален творчески синтез. В работите си той преплиташе  по свой начин меките естествени багри и звуци от Орфеевите земи с безкрайното и безвременно богатство на тоновете на китайската земя.  

Духът на баща ми и досега ме обгражда с безпрецедентната си всеотдайност и благост на човека, свързал своята творческа енергия с енергията на природата, неговият истински вдъхновител.

Възхищавам се от Учителя Марин Върбанов, тъй като, всеизвестно е, не всеки художник може да бъде добър учител. Не мога да забравя неговото определение, че добър учител е онзи, чиито ученици го надминават в творческото си развитие. В този смисъл за него нямаше понятие „творческа ревност” – нещо повече: за него съществуваше понятието „творческа школа”, за която той вложи не по-малко усилия в края на живота си.

За мен е много сложно комплексно да определя величината на моя баща като творец, учител, човек. Струва ми се толкова голяма, че дори е невъзможно да си я въобразя. Неговата значимост при всички случаи не може да се мери с национални мерки, нито с мерките на отделни, макар и големи, традиции като древногръцката и византийската.  Несъмнено тя е предопределена и от почерпаното от космополитното културно богатство на Париж, и от бездънния океан на китайската култура.

Малко творчески съдби  могат да поберат такова богатство на традиции, но истината е, че "този странен пътник", както го нарече Светлин Русев, изживя своя живот като човек, прекрачващ в следващата епоха, в която едва сега навлизаме. Днешната епоха именно разглежда човешкия и творческия живот като произтичащи от една необхватна културна наследственост, която всеки пресява посвоему и така, посвоему, се влива в т. нар. глобален свят. 

Вярвам, че духът на Марин Върбанов е оставил следа във всеки, който се е докоснал до мащабите на неговото дело. Дано това е обогатило собствената му душевност и собствените му мащаби на гледане на света.